Ан Епълбаум: „Днес, както и през 30-е години на 20 в., Украйна е заплаха за режима в Русия”

Защо Сталин организира Голодомора в Украйна? По какво си приличат Сталин и Путин по отношение на Украйна?

Ан Епълбаум е писателка, журналистка, изследователка, носител на премията „Пулицър” за книгата „Гулаг: паяжината на големия терор”. 

През октомври в САЩ излезе новата й книга „Червеният глад: войната на Сталин срещу Украйна”.

На 20 ноември се състоя лекция на Ан Епълбаум в най-старото висше учебно заведение на Украйна – Киево-Могилянската академия. Темата на лекцията включваше въпроси за новата книга, Голодомора и общите страхове на Сталин и Путин, свързани с Украйна.

Сайтът LB.ua публикува конспект на лекцията:

Днес ще говоря за Голодомора, на който е посветена книгата ми. 

...

Решението на съветската власт да принуди украинските селяни да се откажат от земята си и да влизат в колхозите е било катастрофално. Ужасни са и последиците от разкулачването. Генералният секретар на КПСС Йосиф Сталин носи пълната и абсолютна отговорност за тази политика, довела до тоталния глад в украинското село.

През пролетта и лятото на 1932 г. много колеги на Сталин му изпращат екстрени съобщения от целия СССР, като описват кризисната картина. Особено голямо е отчаянието на лидерите на компартията в Украйна – те пишат на Сталин няколко пространни  писма, в които молят за помощ и се опитват да предупредят за това, което може да се случи в Украйна. В края на лятото на 1932 г. мнозина от тях все още вярват, че трагедията можеда бъде избегната.

Това наистина е било възможно. Сталинският режим би могъл да поиска международна помощ както при предишния голям глад през 1921 г. Би могъл да спре износа на зърно и да престане да изземва и последното зърно от селяните. Но вместо това  през есента на 1932 г. съветското ръководство приема серия от решения, които единствено увеличават мащабите на глада, особено в украинските села. Москва увеличава изискванията за доставка на продоволствие от Украйна, въвежда „черен списък” на украинските села, от които се изземват хранителни продукти (месо, зърно, зеленчуци), отказва да спре износа на зърно поне за една година, тъй като за Сталин получаването на твърда валута е критично важно за изпълнението на програмата за индустриализация на СССР.

Кадър от филма „Невижданият поход” на Михаил Кауфман,
посветен на колективизацията

...

Някои семейства оцеляват благодарение на това, че по време на Голодомора съветската власт разширява мрежата от комисионни магазини и заложни къщи. /Което едва ли е случайно съвпадение. Това е един от аспектите на периода 1932-33 г., за който малко се говори – изземването от населението на злато, скъпоценности и др. под. по време на големия глад – б.пр./ Хората продават брачни халки, златни часовници, монети и украшения. Семейни скъпоценности и реликви са били разменяни за храна. Имало е случаи на разравяне на гробове, за да се извади от тях всичко ценно, което може да се занесе в заложната къща.

Хората започват да крадат храна, до вчера мирните и дружелюбни съседи стават агресивни. Понякога тези случаи завършват с линчуване. Регистрират се случаи на канибализъм. В Москва непрекъснато валят доклади за подобни произшествия, но липсва каквато и да било реакция.

...

Важно е да не се забравя, че гладът е само половината от историята. Докато хора гинат в украинските села, съветските специални служби (по заповед на организаторите на глада) започват атака срещу украинския интелектуален и политически елит. Успоредно с разпространяването на глада вървят мащабни репресии срещу украинските интелектуалци, академичен елит, музейниработници, писатели, художници, свещеници, учени, патриотични представители наместната власт. Всеки, който е бил свързан с УНР, отдава предпочитание на украинския език или украинската история, проявява се като обществен активист или прави артистична кариера, е можел да бъде публично дискредитиран, изпратен в затвор или лагер, санкциониран по някакъв начин или убит.

Украинският комунист Николай Скрипник се самоубива, тъй като не е в състояние да наблюдава това, което се случва. Слага край на живота си и известният украински писател Микола Хвильовий, който пише в предсмъртното си писмо, че това е „убийство на едно цяло поколение”.

...

Тези две политики (на глад и репресии) през зимата на 1932 г. и пролетта на 1933 г. водят до съветизацията на Украйна и разрушаването на украинската национална идея, която фактически е „украинското предизвикателство” за единството на СССР.

Полският и американски адвокат Рафаел Лемкин, автор на термина „геноцид”, определя атаката на Сталин срещу Украйна като класически пример за такъв подход. Той пише: „Това е геноцид, не унищожаване на отделни хора, а на една култура и на една нация”.

Голодоморът в Украйна през 1932-33 г. 

Въпросът е защо Сталин действа по този начин? И защо толкова много хора съдействат за изпълнението на това решение? 

За да разберем произхода на враждебното отношение на болшевиките към Украйна, трябва да се върнем назад във времето. Едно събитие е лишено от смисъл, ако не ни е ясна неговата предистория.

Началната точка на „украинския проблем” за болшевиките е 1917 г. Това не е година на една революция, те са няколко. В Русия се случват февруарската и октомврийската революции. 

Но в Киев има и трета революция, предвождана от група интелектуалци начело с известния украински историк Михайло Грушевский. Именно от този момент нататък болшевиките се заемат да ликвидират това национално движение, тъй като украинските национални лидери са революционери, но не са болшевики.

Когато Руската империя претърпява поражение /в края на Първата световна война – б.пр./, лидерите на УНР решават да станат част от „пролетта на нациите”, която протича в региона. Тогава Полша, Чехословакия и балтийските държави придобиват държавност и национално признание. Украйна също иска да се присъедини към тях. Но този стремеж незабавно е смазан от насрещен удар, тъй като противоречи на приоритетите на болшевиките и техния светоглед. 

На хората, израснали и получили образование в Руската империя, им е трудно да си представят една независима и суверенна Украйна. За тях Украйна е колония на Руската империя, регион, познат им под името „Малорусия”.

Като марксисти те изпитват смесени чувства към селяните, като се съмняват в тяхното „революционно благоразумие”.

„В името на всичко свято – пише Ленин на своите „камаради” през януари 1918 година, – използвайте цялата си енергия и всички революционни мерки, за да изпратите зърно, зърно и пак зърно, иначе Петроград ще загине от глад. Изполвайте спецвлакове и спецотряди, събирайте зърно, информирайте ни ежедневно”. 

Никой не е бил по-възприемчив към този призив от Йосиф Сталин, който по това време отговаря пряко за болшевишката политика в Украйна. Като народен комисар по националностите на РСФСР той не само осъжда провъзгласяването на УНР през 1917 г. Той отива по-далеч, като прилага „активни мерки”. Целта на неговите психологически игри е да дестабилизира украинското правителство. В редица украински градове местните болшевики се опитват да организират така наречените „независими съветски републики”  – промосковски мини държави, които поразително напомнят днешната „ДНР” и които, разбира се, не са били независими.

В крайна сметка болшевиките превземат Киев през 1919 г., като този път се задържат на власт няколко месеца. Те организират тайна служба за сигурност, извършват масови арести, започват да конфискуват хранителните запаси. Всичко това води до ожесточаването на местното население, което през 1919 г. вече е изтощено от няколкото военни години. Както знаете, в отговор избухва масово селско въстание – може би най-голямото в Европа за всички времена.

Нестор Махно

Негови лидери са петлюровският атаман Григориев и анархистът Нестор Махно. Въстаниците се обединяват срещу болшевиките, срещу изземването на зърното и срещу репресиите.

...

Това въстание дестабилизира както болшевиките, така и украинската икономика, страната рухва и потъва в хаос. На вълната на анархията „белите” под командването на генерал Деникин настъпват към Донбас, Харков и Одеса. Деникин не успява да се обедини за общи действия с украинските лидери и в крайна сметка губи. Но за един кратък и ужасен момент през есента на 1919 г. болшевиките са уплашени. Изведнъж се създава впечатлението, че Москва ще отстъпи. Това не се случва, но селското въстание води до един временен успех на украинската революция. И тези, които принадлежат към върхушката на съветския режим, запомнят това за много дълго време. Те говорят за „жестокия урок на 1919-та”, тази тема е предмет на чести дебати и дискусии дълги години след това.

„Бялата кавалерия” в Харков

Споменът за това, че хаосът в Украйна и нейният отказ да следва съветската система за малко не са причинили разпадането на СССР, превръща Украйна в екзистенциална заплаха за Москва. Този страх никога не е отслабвал. Той води до една малко по-мека политика през 20-те години и новата икономическа политика. Но дори и 10 години по-късно нищо не се е променило. 

Открих документ от 1928 г., вътрешен доклад на двама служители на кремълската тайна служба за сигурност относно положението в съветското село. Те отново и отново се връщат към събитията от 1919 г., припомнят за въстанието на кулаците и за буржоазията, водена от антисъветски партии и бореща се с болшевиките, като се опасяват, че това може да се повтори.

Същият този страх преследва Сталин в началото на 30-те години, когато неговата политика на колективизация започва да се проваля и той отново иска да овладее положението в Украйна. Когато през лятото на 1932 г. става очевидно, че зърнената реколта е много ниска, той пише в писмо до един от своите съратници Каганович: „Най-важният въпрос сега е Украйна. Ситуацията там е достигнала долната граница.” 

Сталин се страхува от влиянието на Полша, страхува се от Пилсудски, който е планирал сътрудничество с Петлюра през 20-те години. Страхува се от това, че украинските националисти все още са верни на своя лидер Симон Петлюра.

 „Ако не започнем да решаваме ситуацията в Украйна, можем да я загубим” – смята Сталин. За него е невъзможно да загуби Украйна, защото опитът му му посказва, че това може отново да доведе контрареволюцията в Москва. И през есента на 1932 г. той взима решение умишлено да увеличи глада, като го мултиплицира  в целия Съветски съюз. 

През тази есен Сталин издава цяла поредица от заповеди, насочени към изолиране на Украйна, обезсилване на нейните лидери, елиминиране на културните й институции и репресии срещу украинския език. По този начин Сталин иска да унищожи украинското национално движение и да гарантира, че украинският бунт никога няма да се повтори. 

Но всичко се повтаря и през 1991 година Украйна гласува за своята независимост. Това ускорява края на Съветския съюз, от което точно се е страхувал и Сталин.

Като се има предвид колко разрушителен е бил Голодоморът и как е повлиял на демографията, психологията и политиката на Украйна, не е изненадващо, че той има такива дълготрайни последици и до такава степен повлиява на начина, по който хората мислят за себе си и един за друг. Физическото унищожаване на украинския елит, както и на най-енергичните представители на селото, води до това, че през 1933 г. мъжете и жените, които би трябвало да са начело на страната, са изчезнали от политическата сцена.

Разкулачено семейство, село Удачное , Донецка област, началото на 1930-те г.

Животът на селото е преобърнат с главата надолу, там командват партийните комитети. В градовете оцелелите учени губят работните си места, като на тяхно място идват опортюнисти и хора, които са демонстрирали своята готовност да сътрудничат на режима. И което е още по-лошо, след глада и репресиите хората са се научили да бъдат предпазливи и покорни, да мълчат и да се страхуват. С годините държавата започва да предизвиква страх, а не гордост. След 1933 г. политиците и бюрократите в тази страна повече никога не са били възприемани като нещо безопасно за населението, като хора, които могат да бъдат уважавани и на които може да се вярва.

Русификацията, както и гладът, също оставя своя следа в резултат на това, че съветската власт системно разрушава украинската култура. Много руснаци не са възприемали (или не възприемат и днес) украинците като отделна нация с отделна история. Много европейци смътно си представят, че Украйна изобщо съществува, сред самите украинци има такива, които заемат двусмислена позиция, която понякога може да се тълкува като апатична. Има и такива, които знаят малко за своята нация или малко ги е грижа за нея.

Вманиаченото отношение на Сталин към Украйна като опасност за целостта на СССР резонира (или дори се повтаря и в детайлите) с мисленето на днешната руска власт. Защо през 2014 г. на Путин му беше толкова трудно да възприеме младежите на Майдана, които размахваха европейски знамена и се обявиха против  корупцията? Това се случваше далеч от Москва, не го засягаше пряко и не би трябвало да окаже осезаемо влияние върху него и страната му. Какво го разтревожи толкова силно и го накара да започне военна операция срещу Украйна? Въпреки че Путин не е Сталин, днешната власт в Русия също вижда в Украйна своеобразен проблем.

Това, което се случи в Киев, все пак имаше своето отражение в Москва. Майданът беше точно такава революция, от която се страхува Путин. Той се страхува от младите хора, знамената на ЕС, върховенството на закона и идеите на демокрацията като цяло. Всички тези концепции заплашват него и неговата власт. Аз не виждам това да представлява някаква заплаха за Русия, напротив, за нея би било добре, ако Украйна процъфтява и се интегрира в Европа. Винаги е по-добре да имаш богати, а не бедни съседи. Но езикът и идеите на Майдана представляват пряка заплаха за Путин и неговото автократично олигархично правителство. Именно затова той реагира по този начин. За него Украйна не е просто съседна държава, не е Словения, нито Полша, тя има екзистенциално значение за Москва. За това свидетелства начинът, по който Путин реагира на случващото се в Украйна.

Уроците от 1991 г. и 2014 г. са, че в историята винаги намират място както надеждата, така и трагедията. Важно е да се помни, че Голодоморът претърпя фиаско: Украйна не беше унищожена, украинският език не изчезна, стремежът към независимост също не изчезна. Не изчезна и стремежът към демокрация и справедливо общество или поне към държава, която наистина представлява интересите на украинските граждани. 

През последните 25 години украинците повече от веднъж имаха шанс да променят страната си. Сега го имате отново. Този шанс включва и късмет, и геополитика, и волята на гражданското общество. Всичко това дава на украинците възможност да изградят една по-справедлива, по-открита и просперираща Украйна.

Аз съм убедена, че Голодоморът е геноцид. И би било добре, ако светът признае това.  Естествено, той трябва да се изучава в украинските (и не само) училища и вузове. Но мисля, че най-добрият начин да се почете паметта на неговите жертви не е изграждането на паметници, а на една държава, където подобно нещо не може да се повтори. 

...

Голодоморът нямаше да го има, ако Сталин не беше успял да убеди една част от украинците, че други украинци са кулаци, врагове на държавата и „врагове на народа”. Ако построите държава, в която това е невъзможно, ще направите невъзможно и повторението на подобна трагедия.

Историята на Голодомора е трагедия без хепи енд. Но историята на Украйна не е трагедия. Милиони хора са били убити, но нацията е оцеляла. Паметта за Голодомора е била потискана по всякакъв начин, но днес украинците говорят както за миналото, така и за бъдещето на своята страна. Вие можете да възстановите и можете да изградите. Раните, нанесени от съветския терор, не са изчезнали, но днес украинците най-накрая могат да ги излекуват.

Текстът е подготвен от Анастасия Платонова

Превод от украински със съкращения